ТВОЕТО  ЗНАМЕ  ПАК  СЕ  ВЕЕ

“Никола Обретенов, развързал бялата бохча, която стиснал в ръцете си и прострял знамето върху една маса ...Когато всичко било готово, Ботйов извика Курото, сухо, тънко момче, най-високото по ръст между всичките: и известно: по своята пъргавина и лекост...
- Куру, прекръсти се и го целуни! С него да паднеш и умрял вече, душманинът да не може да го изтръгне из ръцете ти:...”- Това ни е оставил Захари Стоянов за величавия миг, в който над “Радецки” се развял байракът на Ботевата чета.

Откъм Балкана се спуска студен вятър и неволно си мисля, че белокаменият момък ще потръпне от вечерния хлад. Преди малко тук на площада горяха факли. Юноши и девойки, мълчаливи и строги отдаваха почит на един юнак от Милин, камък. После потънаха в притихналите улици на Търговище. А той стои все така с поглед, зареян в невидяното бъдеще и знаме в десницита си.
Ех, Никола, млад си бил. И свободата щял си да видиш. Стига както мнозина други смирено поглед да си свеждал пред османските безчинства. Стига да си бе останал ей тъй - рая. Когато си проплакъл за първи път под слупената бащина стряха, могъл ли е някой в Ески-Джумая /дн.Търговище/ да знае, че се е родил Ботевият знаминосец. Пък и какво ли може да се очаква от сина на бедняка Христо Симов от грънчарската махала. Нито чорбаджия ще стане, та темане да му сторваш, нито пък нещо друго, та що-годе почит да му имаш. Останал рано без баща, от невръстно дете пое тежката участ на слуга и чирак при ескиджумайските чорбаджии и еснафи. Белким занаят да научиш, хубави аби да правиш, та залъка да си изкарваш. Ала занаят не научи. Само дето видя тиранията по-отблизо, тиранията и оная жестокост, която извая духа ти на юначен българин. Видя и по-късно, когато стана кираджия. На чорбаджии и еснафи, стоката разнасяше по Герловото, Делиормана и Добруджа и навсякъде все едно и също в робска немотия. И тогава душата се бунтува. Кипи омразата срещу народните изедници, за мъст призовава. Знам, затова от пушката си не се разделяше ни денем, ни нощем, ни в делник, ни в празник. Юнашко сърце неправда не трае.По колко ли пъти в годината влизаше в затвора и все за едно и също - “Пукал глави на турските чапкъни и немилостиво се биел с тях, без да прави разлика, че е позорен рая”. Но самичък човек може ли да срази османската империя? Нали за това така омаян слушаше бунтовното слово на Сава Катрафилов, онзи свещеник, който от сетне бе близък съратник на Ботев. Нали затова с него станахте първи съмишленици на Ангел Кънчев, когато той основа революционния комитет в Ески Джумая.
На бесило те осъдиха. Ала съдбата ти бе отредила по-юначна смърт. Птица ли бе, та прехвръкна над стените на русчушкия зандан и политна към Влашко, сред хъшовете. В Браила заради твоята честност и справедливост те избраха в тричления хъшовски съд, а заради тънката ти и стройна фигура нарекоха те Курото. Заарското въстание готвеше, за апостол в Ескиджумайско се гласеше в оная  паметна 1876 година. И стъпи на родния бряг със знаме в ръка. Имаше ли, нямаше ли трийсет години тогава? Целуна земята и пое пътя към безсмъртието...
Слънцето, увиснало посред небето, сипело жарава върху Милин камък. Сипело се и сиво олово. С тела и куршуми стреляли душманите. Атака след атака отблъсквали момчетата. Знамето се развяло все така гордо и вливало надежди и смелост в сърцата. А под знамето със сабя в ръка командувал Христо Ботев. Неудържими пристъпи един след друг. Барутна мъгла се стелела над заветния връх. Куршуми свирят, жега и жажда измъчват четниците. Няма ли помощ да дойде? Вместо помощ редовна османска войска дошла. Тогава вражи куршум пронизал Никола Симов. Рухнало силното тяло. Рухнал зеленият байрак с лъва. Рухнали и надеждите. Ще минат години и един свидетел на геройската му гибел – четникът Никола Димитров - Димитрото, ще разкаже за последните думи на Ботевия знаменосец. “...Войводо ... знамето ... предавам ... продължете!...”

Нещо ме притиска в гърлото. Иска ми се да кажа няколко силни думи на героя, изобразен на скромния паметник, но дъхът ми замира пред величието на саможертвата.
Какво да ти дам,Никола? Парче хляб или глътка водица? Нали жадни загинахте. Или пък шепа пръст от свободната ти родина. С дрехата си да те наметна, та да не ти е студено? Прощавай, Никола, вече ще тръгвам. И да знаеш, Куру, Ботевото знаме и днеска го стискат здрави ръце.
Тома Христов